ПРОЛУКАТА, есета за покаянието

ЧАША ЧАЙ С ПРИЯТЕЛ

Ако бъдат правилно употребявани, думите стават чудотворни. Те преодоляват разстоянията и донасят топлината на приятелството. Тази топлина е нещо като гориво, което можеш да заредиш най-често от Небето. А (в днешно време) твърде рядко от земните обитатели. Мислех си за това, докато четях тези есета. Имах чувството, че по някакъв странен начин съм се пренесъл при моя приятел Николай Фенерски и както съм уморен, той ме е почерпил с някоя от неговите огромни чаши горещ ухаещ чай.

Пиенето на чай има своя култура. Трябва да вкусваш на малки глътки. Да оставяш течността да се разлее по цялото ти тяло, докато стигне чак до душата. След това да изчакаш няколко секунди. И вече стоплен си готов да чуеш думите на човека до теб. Следващите отпивания само ще поддържат огъня. Ако разбира се чаят е качествен. Разговорът става все по-откровен, докато накрая падне всяка следа от маските, които светът ти поставя. Хубавото е да си с човек, който не носи маска. Не се представя за някой друг. Можеш да си починеш с него. Тези есета са почивка с приятел. Разговор в края на деня за единствено важното.

Отдавна чаках да се появи такава книга. Уморих се от сладникавите коктейли, които съвременната култура разтръсква в шейкърите си и ги натрапва с розова сламка. А сърцето ми стои все със стиснати устни, за да не би да вкуси от някой такъв измамен мис, да се опие от маниерността му и да започне бавно да умира. Мечтаех си да излъчим някой светски писател, съвсем обикновен човек - по дънки и фланелка, който да разкаже за величието на покаянието. И за това колко различно изглежда всичко, увеличено през лупата на сълзите. Щастлив съм, че тази книга е написана от представител на моето аутсайдерско поколение, което говори на малко хулигански език, за да компенсира безкрайната си чувсвителност. Това е просто инстинкт.

В един приятелски разговор няма място за светска изисканост. Тя би го превърнала в пародия. За него има само едно условие - да бъдеш честен и да изкажеш всичко, което имаш за казване. Всичко, което душата ти търси и на което се надява. Както и това, от което се срамува. Истинският разговор винаги завършва с простия извод, че имаме само един избор - между Христос и лудостта. Само една цел - да останем нормални в един ненормален свят.

Тази книга е онова, което уличният боец-ветеран споделя, докато разбърква чая си. Разказ за загубените битки и за това как се оцелява след тях. За усмивката, която ни прави по-силни - "То си вали, ние си косим." Воюваме и едновременно с това се подиграваме на надутия самотен свят, за да му покажем, че не се страхуваме от него.

А когато допием чая с ароматните есета за покаянието, с изненада ще установим, че чашата не е празна. Че това не е краят, а едва началото. Нашето начало. Подказа за откровеност. Посока към единствената възможна близост - приятелството в Христа.

Свещеник Владимир Дойчев

----------------------------------------------

Корици: меки

Страници: 216

Година: 2016